Архив 2013

Назад

Четири кръста и един самолет
Сто години от рождението на въздушния ас Стоян Стоянов


Една черно-бяла снимка е запазила за нас момент от 80-те години на миналия век, в който екскурзовод на Рилския манастир оживено представя пред съветски турист и спътницата му историята на обителта. Екскурзоводът е уверен в себе си – познава великолепно материята, за която говори, а руският е между няколкото чужди езика, които владее. Няма как да не се чувства в свои води – завършил е Семинария (заедно с бъдещия патриарх Максим) и докато работи като фондовик (първо място в страната според грамота на Комитета по култура), усърдно събира и печата (учил е машинопис) над 600 страници с историята на манастира.

И въпреки всичко жестикулациите му издават нервност – видно е, че гостът не е случаен, и че пронизващият му поглед го оценява. Скоро става ясно защо. Руснакът е поискал да види човека, толкова различен от него по външен вид и жизнен опит, но и толкова приличащ му по умения и постижения в една обща за двамата професия. Родени през 1913 г. с 6 дена разлика, и двамата реализират мечтата на живота си да летят. И двамата воюват през Втората световна война като летец-изтребители. Туристът Александър Покришкин е легенда на съветската авиация, свалил е 59 германски самолета и е първият трикратен герой на СССР. Уредникът Стоян Стоянов пък е най-резултатният български ас с 15 въздушни победи по точковата система на българските ВВС. Кавалер на три Кръста „За храброст”, връчени му както преди, така и след 9 септември 1944 г. Носител на първия такъв след Ньойския договор, както и на единствения офицерски Кръст „За храброст”, даван на български летец. Плюс германския железен кръст. И двамата са издали по една книга за делата си, които съответните власти са цензурирали и които се четат като Библия от любителите на авиационната история.

След разговора маршалът от авиацията Покришкин си тръгва – към персоналната си пенсия и дача, към родната си страна, в която той е легенда, символ и желан навсякъде гост. А Стоянов се връща към анонимността си на уредник, към манастирската стаичка и самоналожената изолация, спасяваща го от възможните последствия на набъбващото досие в ДС.

Нищо от това не е в състояние да го сломи. Защото нищо в живота си той не постига лесно и от първи път. Роден е на 12 март 1913 г. – пет месеца след като баща му Илия – знаменосец на 8-и приморски полк, е убит под звуците на полковата музика в битката при село Колиби, Лозенградско. По-късно мнозина виждат знамение във факта, че баща му загива на 16 октомври – деня, в който се ражда българската бойна авиация. Но тогава реалността е друга. Мизерията, изпраща сестрите му във фабрики, едва завършили основно училище, а пастрокът каруцар настоява момчето да стане чирак. За щастие роднинският съвет от чичовци и лели вижда природните дадености на Стоян и го насочва към пансиона за сираците от войните във Варна. В прогимназията е първи по успех и с едно желание – да стане морски офицер. За реализирането му се изисква да завърши 5-ти гимназиален клас, но сираците от войните не могат да учат в гимназия, а се насочват към професионални училища за обущари, дърводелци, кошничари и др. След много усилия и допълнителни изпити Стоянов влиза в Семинарията – професионално училище, от което е възможно да се кандидатства във Военното училище и където му е отпусната стипендия. Всичко, което му се случва след това, е в състояние да откаже човек, по-малко целеустремен от него.

Първо, Семинарията отпада от списъка с училища, от които може да се кандидатства във Военното училище. Стоянов се обезверява, губи интерес и разваля успеха си, след което в последната година статуквото се възстановява, но временни проблеми със зрението не му позволяват на матурите да постигне отличен успех. Допълнителен проблем е, че за разлика от снажния си баща, момчето е с нисък ръст и границата от 165 см за бъдещите офицери, е трудно преодолима. Неслучайно, при всяко мерене лекото повдигане на едната пета е усвоено до съвършенство и резултатите са 166 – 167 см. Но и това не помага при първото кандидатстване, където изпитната тема “Комунизъм, хитлеризъм и фашизъм. Основни тезиси и възможност за приложението им в България” намира семинариста напълно неподготвен. Следват месеци на отчаяние, унижение и работа като писар-машинописец в Шуменското архиерейско наместничество. Там Стоян Стоянов е вече с нова мечта и нов план за нейната реализация. Мечтата е да стане авиатор, а планът – да влезе в ШЗО и от там да се прехвърли във Военното училище.

Следващите месеци и години са като сбъднат сън. През април 1934 г. той е приет в кавалерийския отдел на ШЗО, откъдето след няколко месеца постъпва във въздушния взвод на Военното училище. Десет човека преминават медицинския преглед, между които Стоянов и Списаревски. Обучението по летателните дисциплини започва на втората година, опровергавайки максимата, че “денят се познава от сутринта”. Първото му летене като наблюдател (на 13, петък) завършва с принудително кацане поради повреден мотор, а второто (пак наблюдател и пак в петък) – с разбит самолет във височините край Божурище и тежко ранен пилот.

За разлика от мнозина негови съкурсници Стоянов не се отказва и следващите години на упорит труд и усъвършенстване на летателни умения са в основата на бъдещите му успехи. Завършва училището през 1937 г. като подпоручик от авиацията, продължава обучението си в Школата за усъвършенстване на летци – Казанлък, и Школата за висш пилотаж в Пловдив, след което е изпратен на едногодишна специализация във Вернойхен, Германия. Там завършва школата за летец изтребител, за инструктор, налага се като пилот изпитател на всички излизащи от ремонт едномоторни, двумоторни и тримоторни самолети, а в свободното си време взема трите изпита за безмоторен летец. След завръщането си е назначен за инструктор във Висшата изтребителна школа – Карлово, където приема и изпробва след сглобяването им различни модификации на немския самолет „Месершмит”-109. Тук летателната кариера на Стоянов претърпява временен срив. Войната е далече и уменията, характерът и куражът му нямат поле за изява. Командващите ВВС не са летци и не могат да го оценят. В мирно време рисковете на професията не се забелязват и посредствеността придобива куража да измества можещите. И се стига дотам, че най-опитният и квалифициран български пилот изтребител остава без определена длъжност в Карлово, след което сякаш за подигравка е изпратен в Сарафово като заместник по строевата подготовка. Накрая е назначен за началник на противовъздушен предупредителен пост в родното си село Галата. Работното му място е на тавана на селския ресторант, а униформата – цивилни спортни дрехи. За негово щастие, кадровите промени през април 1942 г. го изпращат командир на ято „Стрела” (682) в Балчик. През февруари 1943 г. е прехвърлен в Карлово и участва в облитането на сглобяваните там нови „Месершмити” 109-G, а след това и в обучението на пилотите, определени да сформират новия 3/6 орляк. Като командир на ято на 3/6 орляк Стоянов участва в първото въздушното сражение на 1 август 1943 г., когато в четворка с Петър Бочев, Христо Кръстев и водения от него Иван Бонев свалят общо 4 летящи крепости „Либерейтър”-В-24. Самият той сваля един „Либърейтър” и поврежда друг, който, пушейки напуска формацията извън българското небе.

След 12 август 1943 г. с новопопълненото 682-ро ято поема охраната на София от летище Божурище. Участва в почти всички боеве при бомбардировките на София, като регистрира 15 въздушни победи.

Посреща 9 септември 1944 г. като поручик. Новата власт не посяга на човека, превърнал се в символ на българските ВВС. Напротив, прави го командир на 3/6 орляк, спешно му дава старши офицерски чин и му връчва бял командирски Орден „За храброст”. И с финт го изпраща в Карлово „за преподготовка”, където е на крачка от това да го арестува, но размисля и го прави командващ изтребително-щурмовата Школа в Долна Митрополия. През март 1945 г. е командирован на летище Балчик, приема новите самолети „Як”-9М и пръв преминава на тях, след което започва да обучава първите 5 летци.

От лятото на 1945 г. до края на 1947 г. командва 36-и изтребителен авиополк. Последователно става инспектор на изтребителната авиация в щаба на ВВС, началник на бойната подготовка на ВВС и заместник -командващ ПВО. Вече полковник, е началник на Главния команден пункт на изтребителната авиация, а през 1953 г. началник на управление Въздушен спорт в новосъздаденото ДОСО. През 1956г. – годината на унгарските събития, е пенсиониран на 43-годишна възраст с 96 лева пенсия, с над 500 страници досие в Държавна сигурност и без право да заема щатна длъжност.

За да плаща наема на квартирата си и да издържа четиричленното си семейство започва работа. Първоначално като общ работник в строителството (когато минавате покрай Спортната палата в София и покрай комплекса ЗАИМОВ си спомняйте, че в строителството им е участвал и четирикратен носител на Кръста „За храброст”). Пет години зрителите на вечерните представления в театъра на Народната армия са имали възможността да гледат в миманса един дребничък статист, който денем участва в представленията на Младежкия театър. Обяснението за късно избуялата любов към театъра е просто – длъжността статист е на хонорар и не е постоянна, каквато няма право да заема.

През 1961г. година Клио измества Мелпомена в хонорарните листи и Ст. Стоянов става секретар на новосъздадения Клуб на музейните работници, а през 1963 г. е изпратен в Рилския манастир. Следва най-непубличната и най-дълго продължила дейност в живота му. Ако на авиацията е отдал 21 години, то почти 30 години той работи като регистратор и управител на хотела към манастира, уредник, фондовик и екскурзовод в музея. Повече от 17 години съвместява и длъжността заместник- директор на музея. Както на всяко друго място, перфекционизмът на Стоян Стоянов и тук не му позволява да бъде друг, освен най-добрият. Два пъти е отличник на Комитета по култура, а през 1974 г. е определен за най-добър фондовик в системата на комитета. Вече доизживяващ старините си в Карлово, през 1992 г. той е произведен генерал-майор от запаса. Едно закъсняло признание или по-скоро – една непоискана и нищо неструваща признателност. Която не може да успокои гузната съвест на съвременниците. Неслучайно, когато угасва на 13 март 1997 г., на гроба му началника на Генералния щаб генерал-лейтенант Михо Михов произнася най-емоционалната реч в живота си: „... Не можахме да спасим генерал Стоянов от немотията, от бездомието, от непризнанието и неприязънта, дано поне спасим авиацията. Осиротя небето на България. Отиде си нейният въздушен ас, може би последният от тази величина в света. Отиде си като съвест и поука за живите, за нас, дето все не ни достигаше време да протегнем ръка да сторим брод за човека Стоянов, да отговорим на героизма му с добрина, на себеотрицанието му – с благодарност, на патриотизма му – с поклон. Вярваме обаче, че той ще прости тези наши прегрешения. А на България той отдавна бе простил, подарявайки й най-хубавата наша военна документална книга “Ние бранихме тебе, София”. Отиде си един велик българин. Човекът, който беше на върха на най-свещената от всички заповеди във ВВС – заповедта за победите във Втората световна война. Без него тази заповед осиротя. Осиротяхме и ние, неговите колеги и съратници. Осиротя небето на България. Поклон пред паметта му!”.

Днес на надгробната плоча на носителя на четири Кръста „За храброст” Стоян Стоянов в Карловските гробища няма кръст. Има нарисуван самолет.

12.03.2013 г.


Назад

Музей на авиацията © 2010. Всички права запазени.