ЕКСПОНАТ НА МЕСЕЦА


Месец ноември


На 27 ноември 1920 г. в Русе е роден Стефан Николов Маринополски в семейството на командира на 5-и Дунавски пехотен полк.

През 1939 г. постъпва във Военното училище. След като сдава и двата си пилотски изпита, през юли 1940 г. извършва първия си самостоятелен полет на „Фоке-Вулф“- 44. През 1941 г. заминава на специализация в Казерта, Италия, а две години по-късно е произведен в чин подпоручик-летец. Службата си започва в 1-ви разузнавателен орляк в Божурище. През 1943 г. завършва Изтребителната школа в Долна Митрополия в групата с инструктор летеца Петър Манолев. Следва назначение във 2/6 изтребителен полк, дислоциран на летище Карлово. По време на съюзническата бомбардировка на 10 декември 1943 г. Стефан Маринополски получава бойното си „кръщение“, а в боя на 20 декември сваля бомбардировач В-24 „Либърейтър“. Награден е с офицерски орден „За храброст“, ІV степен, 2-ри клас.

През януари 1944 г. 5-о ято, на което е заместник-командир, е превъоръжено с изтребители „Месершмит“. С новите самолети ятото участва в боя на 17 април – „Черният Великден“. Подхождащите вражески самолети Р-51 „Мустанг“ са припознати като „Месершмит“-ите от 3-ти орляк. Заблудени, нашите летци понасят тежка загуба. Загиват шестима летци, унищожени са девет машини. Стефан Маринополски е ранен, но успява да приземи повредения си самолет.

След 9 септември 1944 г. Стефан Маринополски участва в бойните действия срещу Германия в състава на своя орляк.

На 7 юли 1946 г. е арестуван и изпратен в лагер„Куциян“, а през 1947 г. – в лагер „Белене“. Освободен е през 1952 г., а през 1957 г. като строителен работник в Чехословакия успява да премине границата с Австрия. Шест години работи в радио „Свободна Европа“. От 1963 г. живее в САЩ, където създава своя строителна фирма. През 1993 г. се завръща в България. Умира на 30 септември 2008 г.

Месец октомври


На 5 октомври 1951 г., с Указ на Президиума на Народното събрание и Заповед на министъра на отбраната, към 1-ва изтребителна авиодивизия на летище „Граф Игнатиево“ е сформиран 22-ри изтребителен авиополк, въоръжен с реактивния самолет Як-23. Същата година той е пребазиран на летище „Толбухин“ (Добрич). Там полкът провежда подготовката си до 5 април 1955 г., когато е преместен на летище „Безмер“ и превъоръжен със самолети Миг-15.

През 1958 г. постъпват реактивните самолети Миг-17. Летателният състав провежда курсовете по бойна подготовка на изтребителната авиация денонощно и при всякакви метеорологични условия. След организационните промени в структурата на Военновъздушните сили през 1960 г. и създаването на изтребително-бомбардировъчната авиация полкът сменя профила си, а през 1961 г. преминава в състава на 10-и смесен авиационен корпус.

През 1986 г. на въоръжение в полка постъпват щурмовите самолети Су-25К, предназначени за непосредствена поддръжка на бойните действия на Сухопътните войски.

От 1 септември 1993 г. полкът се трансформира в 22-ра щурмова авиационна база (ЩАБ) (ЩАБ). През 2001 г., след закриване на 26-та разузнавателна авиационна база, разузнавателните самолети Су-22М4 и Су-22 УМ3 са пребазирани в 22-ра ЩАБ. В базата от 2000 г., като учебно-бойни самолети, са използвани самолети Л-29 и Л-39.

Реорганизираната 22-ра щурмова авиационна база, днес познаваме като База за предно разполагане – Безмер.

Формированието се е включвало в ученията, провеждани в рамките на бившия Варшавски договор. Днес авиобазата участва в ученията на Българската армия и в тези на НАТО.

Месец септември


Тетрадка за волни помощи за подпомагане на съединисткото дело, съхранена от Андрей Топракчиев - участник в националноосвободителните борби, заточеник в Диарбекир, депутат в Първото областно събрание на Източна Румелия и от 1879 г. член на комитета „Единство“ за Бургаския край. В протокол на БТЦРК от 3 януари 1886 г. е записано, че Иван. Х. Петров, Димитър Милковски, Иван Иванов и Андрей Топракчиев са дарили 49,5 турски лири за подпомагане на комитета. През 1885 г. Иван Х. Петров е кмет на Бургас, затова и Тетрадката за волни помощи е подпечатана на 17 септември 1885 г. с печата на Бургаското кметство. Парите са събирани за издръжка на доброволческата чета, съставена към средата на септември 1885 г. в Бургас от около 150 души за подпомагане на Съединението. Нейни водачи са учителят Иван Кишелски, родом от Котел, и Захарий Димитров. Веднага след Съединението, четата потегля за турската граница и се настанява в с. Казъл клисе (дн. Ведрово), Бургаско. След като на 3 ноември 1885 г. пристига известие, че Сърбия е обявила война на България е решено четата да се върне в Бургас. Оттам с параход да се прехвърли във Варна и през Русе да стигне до Видин. По време на похода се получава нареждане от Щаба на армията четата да се базира отново на турската граница в съседство с конната Сливенска чета на войводата Панайот Хитов. Бургаската чета остава на турската граница с охранително-стражеви задачи до 18 януари 1886 г.

Синът на Андрей Топракчиев – Христо, свързва живота си със зараждането на българската авиация. Роден е на 16 декември 1887 г. в Бургас, а през 1908 г. завършва Военното училище с чин подпоручик. В края на 1911 г. Военното министерство провежда конкурс за летци. Сред одобрените кандидати е и Христо Топракчиев, който е изпратен на обучение в школата на Луи Блерио във Франция и през юли 1912 г. получава бревет за пилот. Поручик Топракчиев участва в Шуменските маневри през септември същата година, а по време на Балканската война е зачислен в Първо аеропланно отделение. При полета си на 17 октомври 1912 г. със самолет Блерио ХІ над турските позиции, той се завръща със 11 пробойни от куршуми. След като отстранява повредите по самолета, на 19 октомври извежда аероплана на пистата и го подготвя за излитане. При издигането на височина около 20 метра самолетът се срива и се забива в земята, а пилотът загива. Христо Топракчиев е първата жертва, дадена от българската авиация.

Пощенската картичка от 6 септември 1884 г., изпратена от В. Костов до Коста Тодоров – началник на пощите и телеграфите в Източна Румелия, застрелял в деня на Съединението капитан Райчо Николов. Картичката е съхранена от Иван Андонов Савов. Последният участва в Старозагорското (1875) и Априлското въстание (1876), за което е осъден и изпратен в Пловдивския и Цариградския затвор. Освободен е според амнистията на Санстефанския мирен договор. До 1885 г. работи като заместник-прокурор на Пловдив. Секретар на БТЦРК и един от основателите на комитетите „Единство“. Активен участник в подготовката и реализацията на Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. Иван Андонов е председател на Околийското и Окръжно бюро на Народнолибералната партия в Пловдив (1886 – 1919). Народен представител в III-то и IV-то Велико народно събрание, V-то и VI-то Обикновено народно събрание (1886 – 1907). Подпредседател на V-то и VI-то Обикновено народно събрание и IV-то Велико народно събрание. В периода 1897 – 1937 г. е адвокат в Пловдив. Автор на „Из спомените ми от турско време“ и „Съединението“. Умира през 1937 г. в Пловдив.

Летецът Иван Андонов Андонов е роден в София на 24 октомври 1917 г., но израства в дома на дядо си Иван Андонов Савов в Пловдив. Завършва пловдивското Немско училище и Военното на Н. В. училище със специалност летец. От 1940 г. е завеждащ противовъздушна и химическа защита на летищата, а по-късно същата година е назначен за адютант на ген. Васил Бойдев – началник на Въздушни войски. По негова заповед и в пълна тайна подпоручик Иван Андонов организира заминаването от летище Божурище на Цар Борис ІІІ за среща с Хитлер. На 19 януари 1941 г. адютант Иван Андонов придружава генерал Бойдев в Румъния на преговори с фелдмаршал Зигмунд Лист във връзка с присъединяването на Царство България към Тристранния пакт. От 1942 до 1945 г. е военновъздушно аташе на Царство България в Берлин. В края на войната е задържан от френските окупационни войски. По-късно е освободен, но остава в Германия, тъй като има издадена смъртна присъда от комунистическата власт в България. След като се установява в САЩ, Иван Андонов работи като администратор в авиокомпания „Локхийд“. Умира през 2007 г. в Калифорния, САЩ.

Месец август


Петър Христов Томов е роден на 23 май 1923 г. в с. Ивановка, СССР. През 1935 г. се завръща със семейството си в България. Живее в с. Дебелец, а по-късно в Пловдив. През 1943 г. завършва Изтребителна авиационна школа и постъпва в Парашутния полк. През същата година преминава обучение в Парашутна школа в Германия, след което заминава за Гърция. Участва във втората фаза на Втората световна война в Парашутния взвод, 4-ти корпус към Първа българска армия.

На 16 октомври 1944 г. е тежко ранен е в боевете край Страцин, Унгария, след което се уволнява. Умира на 14 април 2014 г. в Пловдив.

Месец юли


Иван Андонов Андонов е роден в София на 24 октомври 1917 г. Израства в Пловдив в дома на дядо си Иван Андонов (революционер и участник в Съединението на България от 1885 г.). Завършва пловдивското немско училище и Военното на Н. В. училище със специалност летец пилот. Владее перфектно немски език и стенография. От 1939 г. служи в Първи армейски орляк, а от 1940 г. е завеждащ противовъздушна и химическа защита на летищата.

През същата година е назначен за адютант на ген. Васил Бойдев – началник на Въздушни войски. По негова заповед и в пълна тайна подпоручик Иван Андонов организира заминаването от летище Божурище на Цар Борис ІІІ за среща с Хитлер. На 19.01.1941 г. адютант Иван Андонов придружава генерал Бойдев в Румъния на преговори с фелдмаршал Зигмунд Лист във връзка с присъединяването на Царство България към Тристранния пакт. От 1942 до 1945 г. е военновъздушно аташе на Царство България в Берлин. В края на войната е задържан от френските окупационни войски. По-късно е освободен, но остава в Германия, тъй като комунистическата власт в България му издава смъртна присъда.

На 24.01.1948 г. сключва брак с Ингеборг Юстус, с която емигрират в Австралия. По-късно се преместват в Лос Анджелис, САЩ, където Иван Андонов започва работа като администратор в авиокомпания „Локхийд“. След 52-годишно изгнание, през 1999 г. се завръща в България. Умира на 19.08.2007 г. в Калифорния, САЩ.

Месец юни


Евгени Георгиев Тончев е роден на 3 юни 1919 г. в Гюмюрджина. През 1942г. завършва Военното на Негово Величество училище (ВНВУ) с чин подпоручик, летец- пилот. По време на обучението си през 1941 г. е изпратен на специализация в гр. Казерта, Италия. След завършване на училището е разпределен във Въздушния разузнавателен полк на летище Горна Оряховица. През есента на 1943г. подпоручик Тончев е изпратен на обучение в Изтребителната школа в Долна Митрополия. От 1944 г. преминава на служба в 6-и изтребителен полк в състава на 3-ти изтребителен орляк. По време на Втората световна война участва във въздушните боеве в защита на българското въздушно пространство от англо-американските бомбардировки. На 18 май 1944 г. със самолет Месершмит-109Г-2 сваля един четиримоторен бомбардировач В-24Н „Либърейтър”, а на 23 юни поврежда още един. В завързалия се въздушен бой с изтребителите на противника снаряд попада в бронираното стъкло на пилотската кабина. Парчета от разбитото стъкло повреждат зрението му и той е принуден да напусне полесражението. След като се възстановява, продължава участието си във въздушните сражения до края на войната. От 1945 г. е старши инструктор в Изтребителния полк. Уволнен е от армията през 1946 г. Умира на 29 февруари 1979 г.

Пронизаното стъкло от Месершмита на Евгени Тончев е представено във вътрешната експозиция на Музея на авиацията. В нея могат да се видят орденът „ За храброст” за участието му във Втората световна война, и негови лични вещи - албумът на 61-ви випуск на ВНВУ, табакера, запалка и други.

Месец май


Рачо Станчев Батанов е роден на 27 октомври 1909 г. в Разград. През 1931 г. завършва Военното на Н.В. училище с чин подпоручик и получава назначение във Въздухоплавателния полк. През следващата година е в 4-ти дивизионен артилерийски полк, а от 1933 г. – в Смесения орляк. През 1934 г. поручик Батанов е на служба в морското ято. От 1936 г. е в 1-ви армейски орляк, а от 1939 г. в учебния орляк. В Школата за запасни офицери в Княжево командва 1-ви пилотски взвод на Въздушната рота. През 1940 г. капитан Батанов служи във 2-ри армейски въздушен полк, а от 1941 г.е командир на орляк „Ураган“ /въоръжени с Дорниер-17/ в 5-и бомбардировъчен полк в Пловдив. На 10 септември 1944 г. орлякът се пребазира на летище Враждебна, за да се включи в бойните действия срещу отстъпващите германски части. Участието му във войната приключва на 2 декември 1944 г. На 9 септември 1945 г. Рачо Батанов е повишен в чин майор. През 1946 г. е уволнен от армията.

Майор Рачо Батанов е носител на ордените „За заслуга“ Втора Борисова емисия, „За военна заслуга“ V ст., Кавалерски кръст, и „За храброст“ IV ст. II кл.

Месец април


Мирчо Колев Калчев е роден на 13 април 1929 г. в с. Голяма Железна, Троянско. Завършва НВВУ „ Г. Бенковски“ през 1951 г. като летец- пилот с първо офицерско звание - лейтенант. Службата си във ВВС започва на летище Ямбол, но още същата година е прехвърлен във Водосамолетна станция „Чайка“, Варна, където лети на водосамолет Арадо 196-А3 „Акула“ до закриване на водосамолетната ескадрила през 1955 г. Службата си във ВВС продължава в 23-ти щурмови авиационен полк в Пловдив на самолети Ил-10 и Лаз-7М. През 1957 г. преминава на летателна работа в Гражданска авиация – ТАБСО. Последователно е командир на екипаж на самолети Ан-2 и Ли-2 на вътрешни линии и Ил-14, Ил-18 и Ту-134 на международни линии. Главен пилот в БГА „Балкан“ до1971 г. В периода 1972 – 1976 г. е представител на БГА „Балкан“ в Холандия. След завръщането си в България е инструктор- пилот на самолет Ту-134 до 1982 г., когато е назначен за представител на БГА „Балкан“ в Белгия. През 1986 г. преустановява работата си в БГА и летателната си дейност.

Професионален пилот 1-ви клас, прелетял 16350 часа на 15 вида самолети във военната и гражданска авиация на България Мирчо Калчев е член на Съюза на запасните офицери и дарител на Музея на авиацията.

Месец март


На 28 март 1929 г. в с. Одърне, Плевенско е роден Тодор Трифонов Тодоров. Завършва аероклуб Горна Оряховица (1948) и НВВУ „Георги Бенковски“ в Долна Митрополия (1950) випуск 70-и. Служи в 36-и изтребителен авиополк, Марино поле. Назначен за щурман на 19-и изтребителен авиополк в Граф Игнатиево и щурман на 10-а изтребителна авиодивизия (1952). През 1953 г. получава звание „Военен летец първи клас“ с първата група български летци, усвоили полетите в сложни метеорологични условия. Командир на ескадрила в 19-и изтребителен авиополк (1954). През 1956 г. сваля четири американски разузнавателни балона и става първият пилот от страните на Варшавския договор, свалили автоматичен дрейфуващ аеростат. Старши инспектор по изтребителна авиация в командването на ВВС (1957). Завършва Военната академия „Г. С. Раковски“ (1963). Командир на 19-и изтребителен авиополк в Граф Игнатиево (1964). Завършва Генералщабната академия в Москва (1968). Заместник-командир на 10-и смесен авиокорпус, командир на корпуса (1973 – 1979). През 1974 г. му е присвоено званието генерал-майор. Удостоен със званието „Заслужил летец на НРБ“ (1976). Старши инспектор по авиацията на Българската армия и инспектората на МНО (1980 – 1992). Лети на Ме-109, Як-9У, Як-11, Як-17, Як-23 , УМиГ-15, МиГ-17ПФ, МиГ-19С, МиГ-19ПМ, МиГ-21Ф и МиГ-21М. Награден с орден „За военна заслуга“ (2014). Умира на 13 юни 2016 г.

Месец февруари


Захари Симеонов Захариев е роден на 06.02.1904 г. в с. Бесарбово, Русенско. През 1925 г. завършва Авиационното училище в Божурище и служи като летец. През 1931 г. участва в организирането на първомайска стачка и е уволнен от армията. Заминава за СССР и до 1944 г. е политически емигрант под името Волкан Симьонович Горанов. В съветската авиация е летец-инструктор, командир на ескадрила, началник на Тамбовската авиационна школа, началник на управление „Бойна подготовка“ и „Учебни заведения“ на Гражданския въздушен флот на СССР. От лятото на 1936 г. е интербригадист в Испания под името Халил Екрем. Лети като пилот на бомбардировач „Потез-54“ на Мадридския фронт.

На 31.12.1936 г. става „Герой на Съветския съюз“ и е първият чуждестранен гражданин, получил това звание. Депутат два мандата във Върховния съвет на СССР. През периода 1941 – 1944 г. като началник управление „Учебни заведения“ участва в подготовката на над 20 хиляди летци. Сред неговите възпитаници са 27 герои на СССР, 16 герои на социалистическия труд, 18 заслужили летци.

След завръщането си в България през 1944 г. се включва в изграждането на новите военновъздушни сили. От 1945 г. до 1947 г. е заместник-командващ Въздушните войски. В периода 1947 – 1955 г. е командващ ВВС, а през 1957 – 1959 г. командващ ПВО и ВВС. Заместник-министър е на народната отбрана от 1954 г. до 1956 г. През периода 1959 – 1965 г. е военен, военновъздушен и военноморски аташе в СССР. Заместник-министър на народната отбрана от 1965 г. до 1973 г. Генерал-полковник Захариев преминава в запаса през 1973 г.

С указ на Държавния съвет на НРБ през 1974 г. му е присвоено званието „Герой на Народна република България“. Носител е на медал „Златна звезда“ и орден „Георги Димитров“. Автор на книгите „Вярност“, „Доверие“, „Върнете се“, „Образите, които са в мене“, „Доблест“ и други. Умира на 25.04.1987 г.

Месец януари


Любен Захариев Кондаков е роден на 14.04.1915 г. в Сливен. Баща му, артилерийският офицер майор Захари Кондаков е герой от войните 1912 – 1918 г., награден с три военни ордена „За храброст“. През есента на 1934 г. Любен Кондаков постъпва във Военното на Н. В. училище в София. През 1934 – 1935 г. завършва курса за обучение на щурмани, а през 1937 г. продължава обучението си като пилот на учебното летище в Казанлък. През същата година завършва 56-и Симеоновски випуск на Военното на Н. В. училище и на 3 октомври 1937 г. е произведен в чин подпоручик. Назначен е в Учебния орляк. През 1938 г. подпоручик Кондаков завършва Школа за висш пилотаж в Пловдив, след което е изпратен на обучение в Изтребителна школа в Полша. От 1939 г. е инструктор в Изтребителната школа в Карлово. На 30 октомври 1940 г. е произведен в чин поручик.

На 17 април 1944 г. по София е нанесен последният трети комбиниран дневно-нощен удар от англо-американската авиация. Хвърлени са около 2500 бомби. Българските летци изтребители, макар и в малоброен състав, смело атакуват противника, но поради голямата прилика между използваните от тях Messerschmitt и американските изтребители P-51 „Mustang“ те не разпознават врага и се приближават в опасна близост. Загиват шест български пилоти. Жертва в този „Черен Великден“ става и командирът на 692-ро изтребително ято в 3/6 орляк поручик Кондаков, който попада под противниковия огън и самолетът му се разбива до село Дреново, Благоевградско.

През 1944 г. посмъртно е произведен в чин капитан, а през 1992 г. в чин полковник. Носител е на орден „За храброст“.


АРХИВ2018     2017     2016

Музей на авиацията © 2010. Всички права запазени.