Авиацията в служба на археологията

Съществува ли връзка между авиацията и усилията на специалистите за откриване и опазване на културното наследство?
Един от пионерите, приложил авиационни средства за проучване на археологически паметници е Антоан Пойдебард. Археолог и офицер от запаса, през 1925 г. е назначен във въздушните сили на Франция. По време на един от полетите си над Сирийската пустиня, той установява, че при определен ъгъл и светлина могат да бъдат забелязани следи от руини по повърхността на земята, които иначе не се откриват. Неговите методи са иновативни и изпреварващи времето си и скоро след това Пойдебард открива останки от римски фортове и военни пътища. Благодарение на работата му са локализирани трасетата на стари римски акведукти, които впоследствие са използвани от сирийското правителство за да се осигури вода на номадските племена. С Антоан Пойдебард се свързват институти и медиевисти, които му възлагат задачи да фотографира водни ресурси, крайбрежни обекти, останки от римската цивилизация в Близкия Изток и др. Така са поставени основите на въздушната археология.
Взаимодействието между ценителите на културното наследство и авиацията продължава и през Втората световна война. В този период усилията на историци и общественици са насочени към неговото запазване по време на военни конфликти. През 1940 г. Италия взима мерки, като отбелязва всички исторически и художествени паметници на територията си с ясно видими от въздуха знаци: черни и бели триъгълници на жълт фон. Тези знаци се съобщават на противниците й, за да се избегне унищожаването на художествени постижения, принадлежащи на цялото човечество. Нейният пример е последван и от други европейски държави, но въпреки апелите за съхраняване на историческите паметници и музеите, резултатът в края на Втората световна война е плачевен. Създадената през 1945 г. международна организация за опазване на културно историческото наследство ЮНЕСКО одобрява през 1972 г. конвенция, в която декларира, че е наложително да се приемат нови договорни разпоредби и да се утвърди ефикасна постоянна система за колективна защита на културното и природното наследство от изключително световно значение. От 1975 г. България става част от тази договореност и започва да прилага нейните изисквания при опазване и съхраняване на културните ценности на територията на страната.