Необходимостта от използване на радиопредавател за спасяване на оцелели от катастрофи в морето излиза на преден план след потъването на RMS Titanic през 1912 г. Спасителните лодки са оборудвани с предаватели от типа Marconi 241. Те оперират, използвайки морзов код на честота 500 кНz – международната честота за бедствие по онова време, и са снабдени с дълги антени, задържани от хвърчила или балони.
По време на Втората световна война в Германия се разработва спасително радио Notsender (авариен предавател) NS2, задействащо се с ръчна манивела на честота 500 кНz. Радиото е с удобна извита форма, така че седнал в спасителна лодка човек да може да го държи между краката си и да работи с него. Сигналът за бедствие се подава чрез морзова азбука със завъртане на ръкохватката.
През 1941 г. британците залавят такъв предавател (NS2) и създават копието Dinghy Transmitter T-1333, което започват да използват. Вторият предавател, заловен от тях, предоставят на САЩ. Там специалистите изработват копието SCR-578, което американските военновъздушни сили ползват при операции над вода. Наречено е GIBSON-GIRL (момичето Гибсън) поради формата му на пясъчен часовник. Захранването се осигурява от ръчно задействан генератор, предавателният компонент е BС-778, честотата – 500 kHz при 4 вата с обхват около 300 км. Въвеждането на сигналът SOS става ръчно и автоматично.
След Втората световна война версията на предавателя е АN CRT-3 с честота 8 MHz и се използва от кораби и граждански самолети до 70-те години на ХХ век.